Скритите ползи от страданието – една лична истина

В последните години

Все по-често се срещам в терапевтичната си работа – и в собствения си път – с една тиха, но дълбока тема: скритите ползи от страданието.
На пръв поглед, когато страдаме, мечтаем само за едно – да се освободим от болката. Казваме: „Искам да се излекувам. Искам да ми олекне.“
И все пак, нещо вътре в нас се държи за това състояние. Сякаш има невидима нишка, която не ни позволява да го оставим.

С времето започнах да забелязвам, че страданието никога не е само страдание. То носи със себе си роли, вярност, идентичности, проекции, понякога дори чувство за принадлежност.

Когато страданието е език на любовта

В много семейства и култури страданието е било единственият начин за свързване.
Майката, която мълчаливо понася, бабата, която цял живот се е жертвала за другите – това са били нашите модели на обич.

И несъзнателно, в дълбоките пластове на психиката, ние поемаме същия език:
„Обичам ви толкова, че ще страдам като вас, за да бъда с вас.“
В тази тиха клетва има топлина, има вярност… но и затвор.

Страданието като форма на лоялност

В системната терапия и семейните констелации често виждам този механизъм. Той звучи така:

• „Не мога да бъда по-щастлива от мама.“
• „Не мога да съм здрава, докато сестра ми е болна.“
• „Не мога да разширя хоризонтите си, когато родът ми е живял в недоимък.“

Страданието е начин да останем „своите“ – да не се откъснем от системата.
За детето в нас това е въпрос на оцеляване: „Ако се отделя, ще умра.“

Когато страданието се превръща в идентичност

Понякога ролята на страдащия е единственият начин да знам кой съм.
Аз съм травмираната жена, вечно неразбраният, жертвата.
В тези роли има странна сигурност – оправдание да не поемам рискове, защита от отговорност.

Истината е, че много хора не се страхуват от болката.
Страхуват се от празнотата след болката.
От въпроса: „Ако вече не страдам, кой ще бъда?“

Моралната валута на страданието

Понякога страданието се усеща като доказателство, че имаме право да съществуваме.

„Ще плащам с болка за вината си.“

Била тя лична, родова или някакво абстрактно чувство за недостойност.
В този сценарий страданието се превръща в свещена монета, с която „купуваме“ правото си на живот.

Страданието като зона на комфорт

Парадоксът е, че страданието може да е познато и затова – безопасно.
Да го оставим значи да влезем в територията на свободата.
А свободата е страшна, когато целият ни живот е изграден около болката.

Паралелно с това, от тази позиция ние формираме степен на значимост – но през мъченичество.

Страданието като жертвена самоидентичност

Понякога болката не е просто преживяване, което искаме да отмине – тя става нашето име, нашата визитна картичка пред света.

• „Аз съм тази, която е преживяла толкова много.“
• „Аз съм човекът, който носи този кръст.“

В тази роля има парадоксална сила. Тя носи усещането за значимост: аз съм оцелял, издържал, преминал през бурите.
И точно тук е капанът – жертвата намира стойността си в това, че е жертва.

Защо тази роля е толкова устойчива?

• Дава смисъл на миналото – ако болката ми е част от идентичността ми, тя не е била напразна.
• Осигурява принадлежност – в много семейства жертвата е почетна роля: „Тя е най-силната, защото е изстрадала най-много.“
• Предпазва от риск – ако вече съм жертва, никой няма да ме очаква да действам смело или да поемам отговорност.
• Легитимира граници – страданието дава право да кажа „не“, без да се чувствам виновна, но цената е, че винаги съм в позицията на слабост.

Какво губим, когато се държим за жертвата в нас?

• Свободата да се определяме отвъд болката.
• Възможността да избираме живота от позицията на сила, а не на оцеляване.
• Дълбоката среща със себе си, в която вече нямаме оправдания.

Жертвата е сигурна, защото е позната.
Тя е като старо палто – тежко, износено, но топло по свой начин.
Да го свалим означава да излезем в непознатия студ – с риска да открием, че вече можем да се стоплим отвътре.

Трансформацията

Когато започнем да освобождаваме идентичността си от ролята на жертва, болката не изчезва магически.
Но тя престава да бъде нашето определение.
Започваме да я виждаме като част от пътя, а не като цялата ни история.

Истинската зрялост е да можем да кажем:
„Да, това се случи. Да, боли. Но аз съм повече от това.“

Цената на промяната

Всеки иска промяна.
Но малцина са готови да платят цената ѝ:

• Да загубят старата си идентичност.
• Да поемат отговорност за себе си.
• Да рискуват да се отдалечат от „своите“.

Истинската трансформация не се случва, защото я искаме.
Тя се случва, когато сме готови да се разделим с това, което ни е било дом – дори ако този дом е бил изграден от болка.

Въпрос, който променя посоката

Когато работя с тази тема, винаги се връщам към един прост, но разтърсващ въпрос:

Коя част от мен вярва, че ако страдам, ще бъда по-добър човек?

Отговорът на този въпрос отваря врата – към възможността да останем свързани с онези, които обичаме, без да повтаряме тяхната болка.

Заключение

Днес вярвам, че освобождаването от страданието не е предателство.
Това е най-висшата форма на любов – към себе си и към тези, от които идваме.
Защото, когато си позволим да живеем в пълнота, ние връщаме към системата не болка, а сила.