Любов и тревога – когато грижата носи страха на поколения

В практиката си често се срещам с една много фина, но силна динамика в човешките отношения: свързаността, която се изразява не чрез любов, а чрез тревога.
Тревога за другия, която се преживява и поднася като грижа.
И колкото повече я наблюдавам, толкова по-ясно виждам – за много хора тревожността е станала основен език на обич.

Работила съм с цели семейства – по три поколения, при които връзката помежду им е изградена върху тревожност за благосъстоянието на другия. На пръв поглед това е нежно, обгрижващо. Но ако влезем по-дълбоко, под повърхността се открива друг пласт – страхът, облечен в дрехите на любовта.

Любов ли е… или нужда от сигурност?

Често си задавам въпроса – дали тревожността има нещо общо със самата любов?
Или е свързана с усещането за сигурност, че другият е в безопасност?
Или пък моята собствена безопасност е обвързана с това другият да е добре?

В много случаи виждам, че не е любовта, която тревожи.
Тревожността се храни от: - страха да загубя контрол; - усещането, че ако другият не е добре, и аз няма да съм добре; - убеждението, че любовта трябва да върви ръка за ръка с грижа, която предвижда и предотвратява опасности.

От какво се храни тревожността?

В годините съм проследила няколко нейни източника: - Несигурност и липса на вътрешна опора – когато безопасността ми зависи от външни фактори, а не от мен самата. - Неприсъствие в настоящето – тревожността обитава хипотетичните сценарии „ами ако...“. - Подтиснати емоции – болка, вина, гняв, които не намират израз и се трансформират в безименен страх. - Телесна памет от травма – тялото помни внезапните загуби и катастрофи, дори ако умът не ги осъзнава. - Семейни модели – в много родове тревожността се е предавала като израз на обич: „Тревожа се, защото те обичам.“

Тревожната майка – любов и несигурност в един дъх

Виждала съм как тревожната майка предава своята несигурност под формата на любов: - чрез грижа, която задушава – „Обади ми се веднага щом пристигнеш“; - чрез непрекъснато предвиждане и коригиране – „Не прави това, ще стане лошо“; - чрез телесно излъчване на напрежение и страх, което детето усвоява несъзнателно; - чрез обвързване на любовта с тревожна грижа – „Не мога да спя от притеснение, толкова те обичам“; - чрез симбиотична връзка, в която детето е нужно за емоционалната стабилност на майката.

За детето това е невидимо програмиране:
„Да ме обичат означава да се тревожат за мен. Да обичам означава да се тревожа за другия.“

Двата полюса на тревожността в практиката ми

В терапевтичната си работа забелязвам, че тревожността често е следствие от свръхконтрол – проявен в два различни сценария: - Свръхотговорност за другите – често говорим за парентификация, когато детето се грижи за родителите си, следи емоционалното им състояние и става „малкия възрастен“. Това е тревожност, която идва от навика да бъдеш в чуждата роля и да носиш чужда тежест. - Отказ от поемане на отговорност за собствения живот – обратната динамика, при която човек избягва да заеме своята функция, отлага решенията, остава в пасивност. Тук тревожността е зов да вляза в позиция и да стъпя в силата си.

Пример: младата майка и невидимата тежест

Често срещам млади майки, които след раждането на детето си изпадат в тревожност: - усещане, че не се справят, че губят контрол, че не са достатъчни за нуждите на бебето.

Това не е слабост – това е зов: - зов от вътрешното дете, което никой не е утешил; - зов от момичето, което е поемало твърде много отговорности твърде рано; - зов от жената, която е поставена в нова роля без вътрешна опора.

Под тази тревожност често стоят: - страх от провал и вина, предадени от поколения; - парализа от изолацията и липсата на подкрепяща среда; - колапс на перфекционизма, когато реалността не съвпадне с идеализирания образ на „добрата майка“.

От тревожна грижа към освободена любов

Преходът се случва, когато: - започнем да различаваме кога „грижата“ е страх, а не любов; - почетем страха, но не му позволим да води връзките ни; - изградим вътрешна опора, която ни позволява да останем в любовта, дори когато другият страда; - позволим на себе си и на близките си да растат извън контрола ни.

Защото любовта в чистата си форма не иска контрол – тя иска присъствие.
Тревожността иска сигурност – и често използва другия, за да си я осигури.

Това са истории и динамики, които срещам отново и отново – в себе си, в клиентите, в цели семейни системи.
И вярвам, че осъзнаването им е първата крачка към освобождаване – към една любов, която не се храни от страх, а от доверие.